Шепотите на Лудостта

Две денонощия по-късно. Вече започнах да разнообразявам музиката с по-обичайните за мен неща, но още не мога да изкарам Depeche Mode от playlist-а. Не мога да спра…

WE RUSH FOR YOU!

За пореден път в слушалките ми прозвучава Home, аз затварям очи. В съзнанието ми нахлува споменът.

***
Стадионът в другия край на София, на една ръка разстояние съм от най-впечатляващата сцена, която съм виждала през живота си. Погледът ми се опитва да обхване всичко, но повечето от възприятията се случват подсъзнателно, защото ми е почти невъзможно да откъсна очи от Дейв - перфектен е и владее публиката си от първата секунда!

Зад себе си усещам кипящата енергия на десетки хиляди хора. Започнали сме да осъзнаваме, че всичко се случва наистина… След като Walking In My shoes и Stripped затихват и все още сме живи, вече си мислим, че сме готови за абсолютно всичко.

Мартин Гор излиза напред. Мозъкът ми изключва за части от секундата.

Here is a song from the wrong side of town…

Смъква странната черна шапка и я захвърля на земята. Руса коса, черни крила. Сега разбирам - he’s playing the angel…

And I thank you for bringing me here
For showing me home
For singing these tears
Finally I’ve found that I belong here

Изкарвам максимума от гласа си. Емоцията ми идва в повече - в очите ми напират сълзи. Чак сега осъзнавам, че съм чакала този момент.

Feels like home
I should have known
From my first breath

***
Оглеждам се - намирам се вкъщи, в стаята си. Късно е, но продължавам да будувам.И не спирам да слушам…
***

In your room
Where time stands still
Or moves at your will
Will you let the morning come soon
Or will you leave me lying here

Дейв отново е абсолютният център на вниманието. Магнит, който приковава всички погледи. После ще си задаваме въпросите, сега няма време…
Този глас… Чува се звук от топящи се женски сърца.

In your favourite darkness
Your favourite half-light
Your favourite consciousness
Your favourite slave

Опияняваща, сладка болка. … Innocence - prize - smile - slave… На няколко пъти срещам погледа на Дейв и там е всичко, от което имам нужда. Как?!… Passion - game - mirror - slave… Времето го няма…

I’m hanging on your words
Living on your breath
Feeling with your skin
Will I always be here

Песента свършва, още няколко минути и ще дойда на себе си, но сега няма никакво време за това…

***
Поемам дълбоко въздух.
Правя крачка встрани с A Question of Lust - имам нужда да я чуя точно в този момент. Отпускам се и се наслаждавам. Как ли щеше да звучи на стадиона, изпята от хилядите там? Почти успявам да си представя красотата.
***
Няколко по Рихтер разтърсват околността, когато публиката вижда кръстовете на огромните светещи екрани. Дейв ни държи в ръцете си и изглежда много се забавлява с тази власт.
“Reach out, touch faith!” повтаряме с пълно гърло до безкрай…

Кратко встъпление… нима е това, за което си мислим? … Кулминация!…

Words like violence
Break the silence
Come crashing in
Into my little world

Тук нямаме нужда от помощта на групата. Най-подходящият момент стадионът да се срути - каква ти тишина!?

***
Усмихвам се, докато отново се връщам към детството си. Първите ми сблъсъци с Depeche Mode и как се променят нещата… Сещам се и за хората, за които този концерт означаваше много повече - означаваше всичко. Беше като да се погледна отстрани - ех, колко пъти през годините съм си мислела “след като бях на този концерт, вече мога да умра спокойно!”. За щастие мечтите никога не стават с една по-малко. Само се добавя отзад думичката “отново”

Пляскам с ръце в такт със следващата песен, също както онази вечер…
***
Групата се връща на сцената. Флеч изглежда изключително доволен от нас и ни раздава усмивки.
Началото на първия бис ме оставя със зяпнала уста… Отново Мартин. Красиво, изящно изпълнение! Думите сами излизат от устата ми.

Here is a plea
From my heart to you
Nobody knows me
As well as you do
You know how hard it is for me
To shake the disease
That takes hold of my tongue
In situations like these

Толкова е очевидно, че всичко това е негово дело! Геният в сянка…
За втори път през тази вечер ми се иска да заплача от кеф.

Много енергично се връщаме към началото на пътя с първият запис на групата. По мен определено вече няма сухо място.

Време е…

I’m taking a ride
With my best friend

Ръцете горе! Махайте енергично!

We’re flying high
We’re watching the world pass us by
Never want to come down
Never want to put my feet back down
On the ground

Страхотно е да си на първия ред! Изразходвам и последните си запаси енергия - за прибирането до нас ще разчитам на чистата еуфория.

Never let me down
See the stars they’re shining bright
Everything’s alright tonight

И още как!
Раздялата е сърдечна… Дейв изглежда даже неестествено развълнуван. Зовът на публиката за още продължава дълго след като сцената се изпразва. Но всичко трябва да си има край. Следва дългото прибиране към дома.

***

Проявявам здрав разум - махам слушалките, поне до утре…